СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 28.08.1919

Скъпи мои приятели,

Вашият стремеж отдавна е насочен към истинската същност на човека. В хода на досегашните лекции и чрез общата педагогика, ние се опитахме да обхванем човешкото същество най-напред от душевна, а после и от духовна гледна точка. Днес ще продължим по-нататък. Разбира се, ние непрекъснато ще се натъкваме на понятия, които са общоприети в педагогиката и психологията.

Ако разглеждаме човека от душевна гледна точка, несъмнено главната тежест ще падне върху двата основни принципа, антипатията и симпатията, лежащи в основата на космическите закономерности; ако обаче го разглеждаме от духовна гледна точка, несъмнено акцентът ще падне върху различните състояния на съзнанието. Вчера ние се за познахме с трите състояния на съзнанието с будното, сънищно и спящо съзнание, като посочихме, че те са съответно свързани с мисленето, чувствата и волята.

Всеки вид разбиране изисква съпоставяне на нещата. Тази методическа забележка е важна и аз специално я подчертавам. Насочим ли към света нашите познавателни стремежи, ние започваме с наблюдението. Ние прибягваме или до нашите сетива, както обикновено постъпваме в живота, или в резултат на определено развитие наблюдаваме с помощта на душата и Духа, т.е. с помощта на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Обаче духовното наблюдение е също един вид „наблюдение" и за да бъде то пълно, необходимо е правилно разбиране на наблюдаваните процеси и явления. А ние можем да разбираме, само ако сравняваме и съпоставяме нещата, които виждаме в Космоса и в заобикалящия ни свят. Вие ще си изградите точни понятия за тялото, душата и Духа, най-вече ако обхванете целия жизнен път на човека. Само че следва да имате предвид: тези съпоставки, за които загатвам, представляват само началните степени на разбирането. Понятията, до които, стигате по този начин, се нуждаят от по-нататъшно развитие.

Ако си представите едно новородено дете, с неговите движения, форми и звуци, Вие ще получите и един образ на човешкото тяло. Обаче този образ ще бъде цялостен, само ако го съпоставите с образа, характерен за средната и за старческата възраст на човека. В средната си възраст, човекът е по-скоро душевно същество, а в старческата по-скоро духовно същество. Последното твърдение лесно може да се оспори. Мнозина ще възразят: Но как, нима доста старци не показват признаци на слабоумие?

Това твърдение упорито се поддържа от хора с материалистичен светоглед, които често се позовават на допускането, че дори такъв голям дух като Кант също би станал слабоумен с напредването на възрастта. Тези факти и възражения, общо взето, са верни. Само че с тях материалистите съвсем не доказват това, което искат да докажат. Защото и Кант, преди да застане пред Портата на смъртта, беше много по-мъдър, отколкото в своето детство; само че на младини тялото му беше в състояние да възприема всичко онова, което идваше от неговата мъдрост; ето защо той постигна тази висока степен на съзнание във физическия живот. Напротив, в старческа възраст, тялото стана неспособно да възприема това, което идваше от Духа. Тялото престана да бъде подходящ инструмент на Духа. Ето защо на физическия план, Кант не можеше да стига до съзнанието за това, което живееше в неговия дух.

Въпреки привидната аргументация на току що споменатото възражение, трябва да сме наясно: В напредналата си възраст човек става все по-мъдър, все по-духовен, все по-близо до Духовете. Ето защо при старци, които са съхранили пластичната си и жизнена сила дори в напреднала възраст, ние можем да видим духовните им качества в техния първоначален вид. Да, има и такива случаи.

Преди време в Берлин живееха двама професори. Единият беше Михелет*43, хегелиянец, на повече от 90 години. Този духовно издигнат човек, макар и толкова възрастен, продължаваше да чете своите лекции като хоноруван професор. Другият беше Целер, един добър познавач на гръцката философия. В сравнение с Михелет, той беше просто младеж със своите 70 години. Но той често се оплакваше от бремето на старостта, от това, че не може да чете своите лекции, които изглеждали трудно разбираеми дори за самия него. Обаче Михелет винаги казваше: Не разбирам Целер; как бих могъл аз да чета лекции цял ден, а Целер, който е в своята младост, да се оплаква, че това му струвало толкова много усилия!

Виждате, следователно, как в отделни личности се съхранява до най-дълбока старост това, което просто блика от Духа.

Напротив, ако разгледаме проявите на човека в средната му възраст, ще стигнем до началните моменти в наблюдението на неговата душевна същност. Ето защо в тази възраст човек може да изглежда твърде беден или твърде богат от към душевни качества. Защото душевните качества зависят от човешката свобода, както и от възпитанието. Обстоятелството, че много хора са душевно ограничени в своята средна възраст, съвсем не означава, че този възрастов период се отличава с бедна душевност. Ако сравним несъзнателната, подвижна и спонтанна телесна природа на малкото дете със спокойната и съзерцателна природа на стареца, ще установим от една страна активното и подвижно детско тяло, а от друга страна, едно тяло, чиито физически живот остава на заден план, едно тяло, което бих казал отрича самото себе си.

Насочим ли погледа си към душевния свят на човека, ще видим, че той носи в себе си мисленето, чувствата и волята. Вгледаме ли се в душевния свят на детето, ще се убедим в тясната връзка между неговите чувства и воля. Бихме могли дори да кажем, че при детето чувства и воля са сраснали в едно цяло. Когато то се движи или подскача, движени ята му в този момент отговарят на неговите чувства; то просто не е в състояние да разграничи движенията от чувствата.

В старческата възраст нещата не изглеждат така. Там свързани са мисленето и чувствата, а волята се проявява, такава се каже, самостоятелно. Следователно, човешкият живот протича по такъв начин, че чувствата, които първоначално са свързани с волята, постепенно се освобождават от нея. При възпитанието ние сме изправени тъкмо пред този проблем: еманципирането на чувствата от волята. Сега, освободените от волята чувства, се свързват с мисленето. Ние ще подготвим детето за следващите възрастови периоди, само ако подпомагаме освобождаването на чувствата от волята; едва тогава, в зряла възраст вече като мъж или жена детето ще съумява да свързва освободените чувства със своето познание.

Защо се вслушваме в старците, когато те споделят своите лични опитности? Защото в хода на живота, те са свързали личните си усещания със своите понятия и идеи. Те не ни занимават с теории, а с личните си емоционални изживявания, интегрирани, така да се каже, в техните понятия и идеи. При стареца, у когото чувствата са наистина свързани с мисленето, понятията и идеите звучат топло, те са именно лични, конкретни, истинни; докато при мъжа и жената в зряла възраст, понятията и идеите са по-скоро теоретични, абстрактни, звучат книжно.

 Характерна особеност в развитието на човешките душевни способности е, че „чувствената воля" на детето прераства в „чувственото мислене" на стареца. Между двете крайни състояния се простира целия човешки живот и като възпитатели ние ще го утвърдим и подпомогнем, само ако разглеждаме тези неща от правилната гледна точка.

Нека да напомня, че всеки вид наблюдение започва с нещо, което всички психологии определят като усещане. Когато едно или друго от нашите сетива се докоснат до околния свят, най-напред възниква усещането. Ние усещаме цветове, звуци, топлина, студ и т.н.

Но ако приемем описанията на днешните психолози, ние изобщо няма да стигнем до точна представа за същността на усещането. Произнасяйки се върху усещането, те казват: Там, във външния свят протича определен физически процес и неговите вибрации или трептения стигат до нашите сетивни органи като предизвикват един или друг вид дразнене. Психолозите охотно говорят за „дразнене", но с това те не ни казват нищо. Вярно е, че има връзка между „дразнене", „сетивен орган" и „усещане", но как протича целия процес днешната наука и днешната психология изобщо не са в състояние да обяснят.

Нека оставим настрана психологическите дефиниции и изводи, нека по-добре да вникнем в самата природа на усещането и да поставим въпроса: Коя от душевните сили е най-сродна с усещането?

За днешните психолози нещата са ясни; те веднага отнасят усещанията към мисловната дейност и заявяват: Най-напред ние усещаме, после възприемаме, изграждаме си представи и понятия и т.н. Да, външно погледна то, тази последователност е логична, само че тя е безкрайно далеч от действителната същност на усещането.

Ако чрез достатъчно упорито самонаблюдение човек поиска да вникне в тези неща, той рано или късно ще се убеди: Усещането има волев характер и само допълнително е обагрено от чувствени елементи. И преди всичко, то няма нищо общо с мисленето, с познанието; то е свързано с чувствената воля или с волевите чувства.

Аз съвсем не зная, каква част от днешните психолози естествено, невъзможно е да се познават всички съвременни психологии допускат някаква родствена връзка между усещането и волята. Когато говоря за родството между усещане и воля, това не е съвсем точно, понеже усещането има родство както с чувствената воля, така и с волевите чувства. И все пак един психолог, отличаващ се с добра наблюдателност, успя да открие връзката между усещане и чувства. Става дума за Мориц Бенедикт от Виена*44. Впрочем неговата „Психология", в която има нещо твърде особено, е почти непозната. На първо място, Мориц Бенедикт е специалист по криминална антропология, а пише и трудове по психология. На второ място, той е естествоизпитател, а в същото време пише върху значението на поетичното изкуство за възпитанието и дори анализира художествени творби, за да покаже как могат да се използват в хода на възпитанието. Тук има нещо смущаващо: този човек иска да остане учен, а твърди, че психолозите имат нужда от писателите. И на трето място: Той е евреин, а посвещава своята „Психология" на католическия свещеник философ към теологическия факултет на Виенския университет, Лауренц Мюлнер. Три наистина смущаващи подробности, които пречат на професионалните психолози да приемат сериозно неговите изводи. Но ако разлистите неговата „Психология", Вие ще установите изключително много сполучливи и остроумни разсъждения, въпреки че в основата си тя е погрешна, защото почива на едно материалистическо схващане за света. Като цяло, книгата няма голяма стойност, обаче отделните наблюдения са превъзходни. Човек трябва да се възползва от едно добро обяснение, независимо къде ще го срещне. Един добър наблюдател не бива да подценява постиженията на Мориц Бенедикт само поради недопустимата основна тенденция в неговите съчинения.

И така, усещането е нещо, което има връзка както с волевите чувства, така и с чувствената воля. Освен това: там, където се простира човешката сетивна сфера а грубо казано, ние носим сетивата във външната страна на нашето тяло, там ние откриваме, поне в известен смисъл, чувствената воля и волевите чувства. Нека да погледнем тази схематична рисунка: Откъм външната повърхност на човека моля Ви да не забравяте, че това е само една схема ние имаме сетивната сфера, където откриваме волевите чувства и чувствената воля. Но какво извършваме ние в тази телесна повърхност, доколкото там е разположена и сетивната сфера?

Тук ние осъществяваме една дейност, която се намира между сънуването и спането; бихме могли да я наречем „сънуващо спане" или „спящо сънуване". Защото ние спим не само през нощта, в периферията на нашето тяло ние непрекъснато спим и като човешки същества изобщо не успяваме да проникнем в истинската същност на усещанията, понеже в тази област, където се намират те, ние спим сънувайки, или сънуваме спейки.

Психолозите просто не забелязват, че причината, поради която не можем да си обясним човешките усещания е къщата, която сутрин след пробуждане, ни пречи ясно да си припомним съдържанието на нашите сънища. Вие виждате, че понятията „сън" и „спане" имат съвсем различно значение от това, което им приписваме в обикновения живот. Обикновено свързваме „спането" с представата, че през нощта, когато лежим в леглото, ние „спим". Ние съвсем не предполагаме, че това спане е нещо, което има много по-голям обхват и че ние непрекъснато спим там, в повърхността на нашето тяло, където допълнително се намесват и сънищата. А тези „сънища" не са нищо друго, освен сетивните усещания, преди да бъдат обхванати от нашия разум, от нашето мислене.

Волевата и чувствена сфера на детето също са свързани с неговите сетива. Ето защо ние винаги подчертаваме, че интелектуалното възпитание на детето има нещо общо и с неговата воля; защото чрез всичко, което детето вижда и възприема, ние трябва да подсилваме неговите чувства и воля; в противен случай ние сме в разрез със самата сетивна природа на детето. Към стареца, намиращ се в залеза на своя живот, ние можем да говорим по друг начин, защото неговите усещания са претърпели известна метаморфоза. При стареца усещанията са преминали от чувствената воля към чувственото мислене, с една дума, те са станали други. Тук те имат по-скоро мисловен характер и носят в себе си много по-голямо спокойствие, защото са защитени от атаките на волята. За стареца можем да кажем, че усещанията вече стоят близо до понятията, до идеите.

Обикновено психолозите не правят тази фина разлика в усещанията. За тях старческите усещания и детските усещания са едни и същи, понеже усещането е винаги усещане. Тук сме изправени приблизително пред същата логика, която откриваме в думите: Бръсначът е нож, следователно нека да нарежем с него месото, понеже ножът е нож! Хората често си изграждат понятия като тълкуват думите. Обаче това не трябва да се прави; понятията следва да се извличат от фактите.

Усещанията са нещо живо и също подлежат на развитие, така че при детето те имат по-скоро волев характер, докато при стареца показват по-скоро разсъдъчен, интелектуален характер. Естествено, за човека е много по-лесно да извлича всичко от думите; но срещат се и такива тълкуватели, които могат да ни хвърлят в истински ужас.

Наскоро имах възможност да разговарям с мой съученик, след като дълго време не бяхме се виждали. С него учихме в едно основно училище, после аз постъпих в реална гимназия, а той в учителски институт, при това в Унгария. Така изглеждаха нещата през 70-те години на миналия век. Но ето че се срещнахме и, между другото, започнахме разговор за светлината. От университетския курс по физика всеки научава, че светлината има нещо общо с трептенията на етера и т.н. Това би могло да се разглежда поне като една от причините за светлината. Моят някогашен съученик обаче заяви: Аз зная какво представлява светлината: Светлината е причина за зрението!

Чиста игра на думи! Ето как хората си изграждат понятия с помощта на думите. И лесно можем да си представим какво се предлага на учениците, като знаем, че този господин по-късно сам обучава като учител стотици деца, чак до своето пенсиониране.

Ние трябва да оставим думите настрана и да се придържаме към духа на нещата. Искаме ли да вникнем в нещо, не трябва веднага да се залавяме за думите, а трябва да потърсим действителните съотношения. Ако потърсим произхода на думата ,Дух" в лингвистичните изследвания на Фриц Маутнер*45, ще открием близост между „Дух" (Geist) и „пяна" (Gischt) или „газ" (Gas). Да, известна близост има, но ако разчитаме на подобни обяснения, няма да стигнем до никъде. За съжаление, тези методи се прилагат често, особено при тълкуване На Библията. Ето защо Библията е онази книга, която повечето хора и най-вече съвременните теолози, разбират най-зле.

С други думи, искаме ли да стигнем до едно точно понятие за Духа, няма защо да разчитаме на етимологията; необходимо е, в случая, да сравним изживяванията на детското тяло с тези на стареца. Съпоставяйки действителните факти, ние стигаме до реални и точни понятия.

И така, ние стигаме до едно реално и точно понятие за усещането, когато знаем: то възниква в телесната периферия на детето под формата на волеви чувства или чувствена воля, защото телесната периферия на детето, сравнена с неговата вътрешност, просто спи и наред с това, сънува. Следователно, Вие сте будни не само във Вашето мислене, а по начало сте будни най-вече във вътрешността на Вашето тяло. В неговата периферия Вие непрекъснато спите. И по-нататък: Това, което става в обкръжението на тялото, или по-добре казано, в неговата периферия, се извършва също и в главата, а в още по-голяма степен го откриваме в мускулите, в кръвта. Да, там вътре човекът непрекъснато спи и сънува. В периферията си той също спи и сънува, но в още по-голяма степен той прави това там, „вътре". Ето защо всичко, което има нещо общо с нашите чувства и воля, фактически е потопено в дълбок сън. А къде впрочем сме будни? Будни сме ето тук, в междинната зона (рис.10)

От духовна гледна точка ние можем да локализираме процесите на будното и спящо съзнание по следния начин. През периода между смъртта и новото раждане човекът е действително буден само в тази междинна зона, докато в своята периферия и във вътрешните си органи той наистина спи. Какво представляват органите, които са разположени в тази междинна зона? Те не са нищо друго, освен това, което наричаме нерви или нервен апарат. Нервният апарат, застъпен най-вече в човешката глава, изпраща своите разклонения както към външната телесна повърхност, така и към вътрешните органи; а по средата са разположени мозъка, гръбначния мозък и слънчевия сплит. Ето кое ни дава възможност да сме будни! Най-будни сме там, където нервите са развити в най-силна степен.

Обаче нервната система се намира в твърде особени отношения към Духа. Тази органна система е подложена на не прекъснатата тенденция да се разпада, да се минерализира. Ако у един жив човек Вие бихте могли да отделите неговата нервна система от мускулната, кръвотворна и костна система но не забравяйте, че костната система е извънредно близка до нервната, от живия човек би останал само един труп. В своята нервна система човекът непрекъснато умира. Нервната система е единствената, която няма непосредствено отношение към духовно-душевния свят. Кръвта, мускулите и т.н., всички те имат непосредствено отношение към духовния свят, обаче нервната система прави изключение; нейното отношение към духовно-душевния свят се свежда до това, че тя непрекъснато се стреми да се откъсне от човешкия организъм, сякаш не му принадлежи. Докато другите системи „живеят" и имат непосредствена връзка с духовно-душевния свят, нервната система непрекъснато умира; тя сякаш постоянно се обръща към човека с думите: „Ти можеш да се развиваш, понеже не ти правя никакви спънки; понеже чисто и просто аз не живея тук!"

Ето своеобразието! Психолозите и физиолозите твърдят: нервната система представлява връзката между сетивата и мисленето. Защо? Само защото тя непрекъснато бяга от живота, само защото не създава никакви пречки пред мисленето и сетивните усещания и, следователно, не поражда никакви отношения спрямо тях и оставя човека така да се каже празен, що се отнася до връзките му с духовно-душевния свят. От гледна точка на духовно-душевния свят, там където са нервите, има празни пространства. Ето защо свръхсетивният свят може да прояви себе си най-вече там, където са налице празни пространства. И всички ние трябва да сме благодарни на нервната система, че тя просто нехае за духовно-душевния свят и че изобщо не се занимава с всичко онова, което и приписват психолозите и физиолозите. Ако нервите биха вършили само в продължение на пет минути това, което проповядват психолози и физиолози, тогава в тези пет минути ние нямаше да знаем абсолютно нищо за света и за себе си: ние щяхме да потънем в дълбок сън. Защото в този случай нервите само биха улеснили неговото настъпване.

Да, обаче човек трябва да прояви известна твърдост, когато защитава своите истини и убеждения в полето на физиологията и психологията, понеже хората често казват: Вие, антропософите, поставяте света с главата надолу!

Истината обаче е тази, че тъкмо те стоят с главата надолу, макар че с помощта на антропософската Наука за Духа те могат да застанат на собствените си нозе физиолозите казват: Органът на мисленето е мозъка и изобщо нервната система. Истината е съвсем друга: мозъчната и нервната система имат нещо общо с мисленето, само защото те непрекъснато изключват себе си от човешкия организъм и по този начин позволяват на мисленето да се разгърне докрай!

Моля Ви сега да вникнете в следното. В сетивната сфера, която обгражда човека отвсякъде, непрекъснато протичат реални процеси, които са в непосредствена връзка с космическите процеси и явления. Нека да се спрем върху светлината, която прониква в човека чрез окото. В окото, т.е. в сетивната сфера, се разиграва един реален физико-химически процес. Той продължава и вътре в човешкото тяло, достигайки до онази крайна точка (тъмните успоредни линии на рис.10), където отново добива физико-химическа природа. Сега си представете, че стоите срещу една осветена повърхност и светлинните лъчи попадат във Вашите очи. В тях веднага се пораждат физико-химически процеси, чиито последици продължават навътре, в мускулите и кръвта на човека. Тук обаче възниква една празна зона. В тази празна зона, която всъщност е опразнена чрез нервите, далеч не се разиграват самостоятелни процеси като тези в окото или във вътрешните органи; сега тук нахлуват самите външни процеси: Светлината, цветовете и т.н. Следователно, в телесната повърхност, където са разположени сетивата, се разиграват реални процеси, зависещи от окото, ухото, сетивото за топлина и т.н. Подобни процеси се разиграват и във вътрешните органи на човека, обаче не и там, в междинната празна зона, където са разположени нервите; те просто „освобождават" пространството, за да живеем там с онези сили, които нахлуват от външния свят. Окото Ви напълно променя светлината и цветовете. Обаче там, където са нервите, там където животът няма достъп, светлината и цветовете не се променят, там Вие живеете заедно с тях. Вие сте откъснати от сетивния свят само по отношение на сетивната сфера, а вътре в самите Вас, като в една обвивка, Вие съизживявате външните природни процеси. Там самите Вие се превръщате в светлина, в звуци; там външните процеси се разгръщат свободно, защото нервите не създават никакви пречки, какъвто е случая с кръвта и мускулите.

Сега Вие ясно разбирате значението на всичко това: по отношение на една празна от към живот зона, ние сме будни, докато по отношение на нашата периферия ние спим, сънувайки, или сънуваме спейки. Ние сме напълно будни само в една междинна зона, разположена между „външния" и „вътрешния" свят. Така изглеждат нещата в пространствен смисъл.

Ако обаче разглеждаме човека от духовна гледна точка, длъжни сме да вземем в съображение и фактора „време", особено когато става дума за трите състояния на съзнанието: будното, сънуващо и спящо съзнание.

Когато проучвате даден предмет, Вие се стремите да го обхванете с. цялата будност на Вашето съзнание. Когато се занимавате с него, когато мислите върху него, Вие сте напълно будни. После Вие се отклонявате в една или друга посока. Вашите интереси и Вашето внимание веднага се привличат от други неща. И какво става с всичко онова, което беше ангажирало Вашето внимание до този момент? То постепенно заспива и когато след време отново си спомните за него, то се пробужда. Вие ще вникнете в тези важни подробности, само ако отхвърлите всички небивалици, с които психолозите обясняват „запомнянето" и „забравянето", и ги замените с реални и точни понятия.

Какво представляват „спомените"? Те са един вид пробуждане на определен комплекс от представи. А какво е „забравянето"? Нищо друго, освен заспиваме на представите. Изобщо, сравнявайки реални изживявания с реални понятия, Вие се издигате над повърхностното и механично обяснение за нещата. Когато се самонаблюдавате в будност или преди заспиване, а и когато наблюдавате засилването на друг човек, Вие сте изправени пред един реален процес. Тогава Вие отнасяте забравянето, тази вътрешна душевна дейност не към някаква дума, а към един реален процес; после ги сравнявате и стигате до заключението: Забравянето е само заспиване в една област, а спомнянето пробуждане в друга област.

Духовното обхващане и разбиране на света е възможно само ако сравнявате реални величини. За да вникнем във взаимните връзки между тялото и Духа, поне в началното им развитие, ние сравнихме детската и старческа възраст; по същият начин можем да сравним спомнянето и забравянето, отнасяйки ги към реалните процеси на заспиването и пробуждането.

Ето какво е най-вече необходимо за бъдещето човечество: Хората да се пробудят за действителния свят. Днес хората мислят единствено с думи; те не мислят с оглед на действителния свят. Нима съвременният човек може да свърже „запомнянето" с процесите на пробуждане? Той ще потъне във всевъзможни словесни дефиниции на „запомнянето", обаче няма и да се опита да извлече познание за нещата именно от действителния свят.

Ето защо Вие добре разбирате: когато се опитваме да говорим за „троичното устройство на социалния организъм", което е извлечено от живата действителност, а не от някакви абстрактни понятия, хората се отдръпват и на първо време не ги разбират, защото не са свикнали да извличат нещата от действителния свят. Те просто нямат понятия за нещата, които могат да бъдат извлечени от действителния свят. А в най-голяма степен това се отнася за социалистическите лидери и техните изкуствени теории, представляващи най-дълбокия и невъзвратим упадък, свързан с една празна игра на думи. Обикновено хората вярват, че имат точна представа за света; обаче започнат ли да говорят, те не излизат извън кухите думи и фрази.

Споменавам тези неща, само защото те са пряко свързани с нашата съвременна епоха. Обаче възпитателят е длъжен да вникне в духа на епохата, понеже трябва да вникне и в самите деца, чието възпитание той държи в ръцете си.